Завръщане към корените

 

 

Завръщане към корените

 

Потомка съм на смел и силен род

от село гордо, героично и честито,

от български корен много дълбок,

от семейство честно, плодовито.

 

Живях на село в труд и светлина,

в приятелства и верни, и неверни,

но пазя спомени и мила  топлина,

истории за силен дух и хора ценни.

 

И паметникът скъп на свободата,

на гнет, погром и кърваво хоро,

и разкази за мъката и за борбата,

които са довели до заветното добро.

 

Потомка на една трагична кръв,

пролята, някъде, около Бояджик,

на кърваво хоро - човешка  смърт,

а след това - наново всичко с вик.

 

И свобода и смърт си ти видяло

село наше, част от милата родина,

но дано не забравим, че в живота

след всяка мъка радост все ще има.

  

Татяна Гроздева Бобчева

* * *

Здравейте,

Казвам се Татяна Гроздева Бобчева от гр. Ямбол и имам желание да участвам в конкурса на Фондация ВИА и Духовно ателие Народна десница „Помни забравените!“ .

Идеята ми е да припомня едно събитие от историята на България, което е тъжно и се е случило преди освобождението на България в родното ми село Бояджик, тогава Сливенска Околия, в момента област Ямбол. Едно от най-масовите кланета наречено „Кърваво хоро“ извършено през 1876 г., което дълги години не е признавано като организиран бунт, а може и да не е, но е жестоко и опустошително, както за хората, така и за селото, което е едно от най-богатите села в околията.

От това село е и Иван Атанасов баща на Джон Винсент Атанасов – откривателят на компютъра, чийто баща емигрира след това съкрушително събитие. Не знам какъв щеше да е животът му в Бояджик, ако евентуално това не се беше случило, но знам, че е черна страница в историята на българския народ.

 

Материал от конкурса Помни забравените – 2024

По календара на Фондация ВИА ноември е месец на забравените

 * * *

 

Техните гласове

 

Техните гласове

 

Стара дървена кутия, покрита с прах и време, стоеше в дъното на тавана на бабината къща. Никой не се беше докосвал до нея от години, може би десетилетия. Баба ми винаги казваше, че в кутията няма нищо особено – просто вещи от миналото. Но за мен, всяко „нищо особено“ криеше своите загадки, затова един дъждовен ден се промъкнах тихо по скърцащото стълбище, решена да открия какво се крие там. Отворих внимателно капака и ме заляха миризмите на стара хартия и изсъхнали цветя. Вътре имаше прашни снимки, малки тетрадки и странни, древни писма, написани с почерк, който едва можех да разчета. Бяха на хора, чиито имена не ми бяха познати. Зачудих се кои ли са били и защо всичко, което е останало от тях, е скрито тук, забравено, на тавана. Намерих писмо от непознат човек на име Тодор, адресирано до прабаба ми Мария. „Скъпа Мария“, пишеше в пожълтелия лист. „Знам, че светът се променя, че идват тежки времена. Но сърцето ми остава тук, в малкото село, в дома, който построихме. Помни ме, ако можеш…“

Не знаех какво се е случило с Тодор, но нещо в тези думи ме накара да почувствам неговата болка и тъга, неговия страх от това да бъде забравен. Докато продължавах да ровя, открих още и още свидетелства за хора, които някога са били живи, със своите мечти и болки, и също като нас са искали някой да ги помни. Беше странно – хора, чиито лица дори не знаех как изглеждат, вече бяха оставили следа в сърцето ми, сякаш сега живееха отново чрез мен.            Започнах да осъзнавам, че те не бяха просто снимки и хартии – бяха някога същества, които дишаха, обичаха и се тревожеха, точно както аз.

Спомних си, че баба ми рядко говореше за своите предци. Казваше, че времената били трудни и повечето истории, които се разказвали, не били щастливи. Но си помислих: нима това, че историите не са весели, е причина те да бъдат забравени? Та нали именно тези хора, с техните борби и трудности, са направили така, че да бъдем тук, да съществуваме ние, децата и внуците им.

На следващия ден реших да поговоря с баба ми. Разказах й за намерените писма, за тъгата и любовта в тях. Показах й прашната кутия, надявайки се, че може би ще си спомни нещо. Тя погледна снимките и писмата с леко треперещи ръце и очите й се наляха със сълзи. Оказа се, че Тодор е бил нейният дядо, който загинал по време на война, и че писмото до Мария било последното нещо, което семейството получило от него. Баба ми разказа за онези времена, за хората, които загубила, за техните мечти, които останали само в думите, заключени в тази кутия.

Сякаш пред очите ми се разкри цял един свят, който не познавах. Светът на онези, които никога не съм срещала, но чиято кръв и памет нося в себе си. И тогава осъзнах нещо важно – че забравените никога не са истински изчезнали, докато някой ги помни. Всяка мисъл за тях, всеки спомен, макар и бегъл, е като лъч светлина, който им дава шанс да живеят отново. Затова си обещах да пазя техните истории, дори когато са само фрагменти и сенки. Защото може би дължим на забравените именно това – да бъдат помнени не заради славата или големите си дела, а просто защото някога са били част от този свят.

Сега всяка година на рождения ден на прабаба ми отварям кутията и препрочитам писмата и спомените на тези хора, които вече не са тук.

Техните гласове продължават да живеят, защото някой ги помни.

Моника Стоянова

 

Материал от конкурса Помни забравените – 2024

По календара на Фондация ВИА ноември е месец на забравените

* * *

 

 

Помни забравените – от Христилия Кулева

 

 

Христилия Кулева

 

 

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ МИХАИЛ ПОПОВ САВОВ

 

Името на България често се споменава с уважение и почит от европейската и световната общественост и заради военните подвизи на българите. Един от хората, допринесли изключително много за развитието на военното дело в следосвобожденска България, е Михаил Савов. Той е роден на 14 ноември 1857 г. в Ески Заара, днес Стара Загора. Учи в Хасково, Пловдив, Априловската гимназия в Габрово и Галатасарайския лицей в Цариград (1876 г.). Завършва Военното училище в София с първия т.нар. генералски випуск през 1879 г. и е произведен в чин подпоручик. На 9.07.1881 г. е произведен в чин поручик и продължава образованието си в Генералщабната академия в Санкт Петербург (1881-1885). След завръщането си в България, М. Савов е назначен на служба в милицията на Източна Румелия. По време на Сръбско-българската война е командир на левия фланг в Сливнишката битка. На 9.09.1885 г. е произведен в чин капитан, и със Заповед №4 от същия ден на княз Александър I Батенберг, е назначен за адютант по строевата част на армията.

След Съединението на Княжество България и Източна Румелия капитан М. Савов взема участие в отразяването на сръбското шествие като командир на левия фланг в битката при Сливница. На първия ден на битката (5.11.1885), отразява атаките на сръбската Дринска дивизия (командва южния сектор на станишките позиции край Алдомировци) срещу укрепленията около Алдомировци  и Братушково, с което печели време за пристигане на подкрепленията от Южна България. Притиснат от по-многочислен противник, М. Савов отказва да изпълни заповедта на командира на Западния корпус да отстъпи и спомага (7.11.1885) за разгрома на Моравската дивизия в боя при Гургулят. Участва и в боевете при овладяването на Пирот. Награден е с орден „За Храброст“ III степен.

През 1886 г. капитан М. Савов е член на комисията за уточняване на българо-турската граница в Родопите и служи в щаба на военния министър. Бил е началник-щаб на Пловдивската бригада, когато избухва Деветоавгустовския преврат и като такъв подкрепя командващия бригадата подполковник Сава Муткуров в организирането на верните на княз Александър войски от провинцията за поход към София, който води до бягството на детронаторите. След установяването на Регентството той е военен комендант и фактически управител на Пловдив. Кап. М. Савов пресича дейността на местната русофилска опозиция. През 1886-1887 г. е помощник на военния министър, а на 17.04.1887 е произведен в чин майор и служи в Генералщабното ведомство като офицер от ГЩ при V пехотна бригада.

През 1888 г. М. Савов става почетен флигеладютант на княз Фердинанд I. На 16.02.1891 година оглавява за първи път Министерството на войната в кабинета на Стефан Стамболов, а на 2,08.1891 г. е произведен в чин подполковник. Именно реформите, които М. Савов извършва в българската армия, дават основание на мнозина да го определят като първостроителя на българската войска. Под негово ръководство се разработва първият истински закон за изграждане на армията, основан на дивизионната структура – Закон за устройство на въоръжените сили.

Михаил Савов е женен за Смарайда Милкова, племенница на Иван Евстатиев Гешов. Семейството попада в центъра на шумен публичен скандал, след като на 11.03.1894 година Мария Милкова, сестра на Смарайда и съпруга на капитан Тодор Матров, обвинява министър-председателя Стефан Стамболов в любовна връзка със самата нея и със съпругата на Савов. Михаил Савов реагира изключително остро и се опитва да организира дуел със Стамболов, в резултат на което е отстранен от правителството. Случаят предизвиква силно недоволство срещу Стамболов, особено в офицерските среди. Скандалът продължава и след развода на Савов, включително с публикуване на частна кореспонденция във вестниците, и става повод Стамболов на няколко пъти да подава оставката си, която в крайна сметка е приета от княз Фердинанд на 20.05.1894 г.

През 1894 година М. Савов е уволнен от армията. Като македонски българин (родословието му от Дебър) през 1896 той оглавява за кратко Пловдивското дружество на македоно-обринската организация. На следващата година е възстановен на военна служба. На 1.01.1899 е произведен в полковник, от началото на 1904 е генерал-майор, а при повторното си уволнение четири години по-късно е произведен в чин генерал-лейтенант. От 1897 до 1903 г. е началник на Военното училище. През 1903 отново става военен министър и този път задържа поста в пет последователни правителства (кабинетите на Стоян Данев, Рачо Петров, Димитър Петков, Димитър Станчов и Петър Гудев). В този период ръководи военната реформа, която се състои в числено увеличение и мащабно превъоръжаване на армията, и подготвя страната за решителната роля през Балканската война. Замесен в злоупотреби при доставката на оръжие (аферата „Шарл-Жан“), в средата на 1907 г. Савов е принуден да подаде оставка от правителството и да се защитава в съда. На 30.10.1908 г. за втори път напуска армията.

След започването на Балканската война през 1912 г., въпреки корупционните скандали и политическите различия с тогавашното правителство, генерал Савов отново е възстановен на служба, като е назначен на новосъздадения пост – „помощник на главнокомандващия“ (това е цар Фердинанд I). Това става, защото според министър-председателя Иван Гешов той е сред водещите български специалисти във военното дело, а след началото на войната председателят на парламента Стоян Данев го определя не само като полезен, но и като „неизбежен“.

Привърженик на идеята за завземане на Цариград, след победите при Лозенгред и Бунархисар убеждава Фердинанд и получава от него пълномощия да нареди атаката на турските укрепления при Чаталджа. Савов издава заповедта за Чаталджанската операция без да уведоми правителството, което в същото време приготвя отговор на турското предложение за примирие. Операцията се проваля заради епидемия от холера, лошото разузнаване и недостига на тежка артилерия. Неуспехът отлага сключването на примирие и прави османската дипломация по-неотстъпчива в последвалите преговори за мир.

В съгласие с цар Фердинанд, но без знанието на кабинета Данев, на 15.06.1913 година генерал Савов нарежда нападение срещу сръбските и гръцките войски в Македония. Замислено като демонстрация на сила и опит за изтикване на бившите съюзници от спорните територии преди арбитража на руския император, нападението от 16-17 юни (стар стил) прераства в пълномащабна война, която приключва месец по-късно с поражение на България.

Под натиска на правителството и против волята на Фердинанд на 18.06.1913 г. ген. Савов нарежда спиране на настъплението, вследствие на което IV армия губи инициативата в битката на р. Брегалница. По тази причина два дни по-късно по заповед на царя той е уволнен от поста помощник-главнокомандващ. Въпреки това, с влошаването на положението на фронта след боевете при Дренак, Кукуш и Дойран Фердинанд отново търси съвет от него. На съвещание в София с други висши военни на 26.06.1913 г. Савов се противопоставя на намеренията на новия помощник-главнокомандващ, генерал Радко Димитриев, за изтегляне на войските от Македония на Конявската планина като предлага контранастъпление срещу гърците в поречието на Струма. Два дни по-късно получава ново назначение в Действащата армия – командващ на съединените IV и V армия, които заемат фронта срещу сърбите от Милевската по Осоговската до Голак планина. На новата си длъжност в първите дни на юли ген. Савов ръководи освобождението на Босилеград, защитата на връх Голеш и боевете за Баньо чука, Повиен и Гърляни. Към 9.07.1913 г. големи сръбски сили се съсредоточават в направление към Радомир, а гърците напредват успешно покрай Струма към Горна Джумая (днес Благоевград). Въпреки заплахата за обхващане на поверените му армии от противника, Савов убеждава Главното командване да не нарежда отстъпление, а да организира удар във фланг на гръцката армия. На 14.07.1913 г. получава лично ръководството на операцията заедно с II армия, която е присъединена към подчинената му групировка. В резултат на Кресненското сражение Гърция е принудена да поиска примирие.

След войната Савов е отново уволнен, а през 1914 г. е съден от Държавен съд.

През следващите години Михаил Савов живее във Франция. След Първата световна война е пълномощен министър във Франция (1920-1923) и за Белгия (1922-1923).

Умира на 21.07.1928 г. в Сен Валие дьо Тией, Франция. По негово желание той е погребан в Софийските гробища и единствено неговият гроб гледа на запад, към Македония. И посмъртно на ген. М. Савов, дал заповедта през 1913 г. нашите войски да обявят конфликт със Сърбия и Гърция, му тежи тази фатална грешка, довела до загубата на обичната му Македония.

Своенравен, много пъти уволняван, но отново възстановяван заради изключителните му качества на военен командир, ген. Савов остава завинаги в историята. Носител е на всички големи военни отличия. 

„За изключително големите му заслуги към България при планирането и осъществяването на военните операции през Балканската война и за проявеното новаторство и военно майсторство“ на 20.12.2012 г. генерал-лейтенант Михаил Савов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ I степен с мечове.

Част от архивите му се съхраняват във фонд №20 на Българския исторически архив в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

  

Послание на автора

Помни миналото, бори се за бъдещето, но не забравяй - живееш в настоящето. Прави го по-добро!

 

За конкурса

 

* * *

 

Помни забравените – от Людмила Данова

 

 

Людмила Данова

 

 Цоньо Калчев

Кой е авторът на текстовете на едни от най-хубавите детски песни „Сладкопойна чучулига“, „Пей ми славейо чудесни“ и други?

Цоньо Калчев е създал едни от най-хубавите детски стихове, превърнати в песни, като ''Сладкопойна чучулига'', например. Той е роден на 13 август 1870 г. в село Джулюница, Горнооряховско в семейство на градинар. Учи в родното си село, Горна Оряховица, Търново, Казанлък, където завършва двегодишните педагогически курсове. Работи като учител в Джулюница от 1891 г. в продължение на 30 г. Читалищен деец. Участник в Балканската и Междусъюзническата война. Сътрудничи от 1893 г. на списанията „Младина”, „Звездица”, „Детска радост”, „Светулка”, „Картинна галерия за деца и юноши”.

Автор на книгите за деца „Детски приятел. Разкази за деца от 9 до 16 години”, „Лятна разходка”, „Песни и картинки” (стихотворения), „Зимни вечери”, „Весело другарче” (разкази и приказки), „Честити дни” (разкази и приказки), „Росни капчици”, „Покрай баба на колело” (народни приказки), „Весела разговорка” (разкази и приказки), „Пълен сборник за детски утра и вечеринки”, „Софрони, епископ врачански”, Посмъртно излизат книгите „Сладкопойна чучулига. Избрани стихове”, „Прозорче към миналото”. Най-известните му стихотворения се превръщат в песни по музика на Панайот Пипков. Бил е близък с Иван Вазов. На Цоньо Калчев дължим честването на 19 февруари за Ден на Васил Левски.

Цоньо Калчев е автор на учебници и учебни помагала. От 1926 г. е парализиран. Известен става с текста на песента „Сладкопойна чучулига”.

Умира на 18 февруари 1942 г.

Неговото творчество е било обект на отричане, колкото и съвършени и човешки да са стиховете му за деца. Както сега има недоволни родители от материала в учебниците, а личното ми мнение е, че може би имат повече основание оттогава и през 1919 година недоволен родител публикува анонимно писмо във вестник ''Воля'' с обвинение, че сборникът стихове на Цоньо Калчев ''Росни капчици'' не е достоен за премия от Министерството на просвещението. Авторът на писмото казва, че децата му се заливат от смях, четейки стиховете, които били глупави. Обвинението в бездарност не е от сега. Сега може би единственото различно е, че протестират родителите срещу текстовете в учебниците, без да намесват децата, както е направил анонимният родител преди 125 години.

Тук е и акцентът ми, може би Цоньо Калчев не е забравен, а просто неговите стихове, превърнати в песни са известни, но малко хора ги свързват с неговото име. Това е характерно за много автори с произведения, които са поели пътя на песенното творчество. И е добре да се припомня името на поета. Както и да не забравяме, че само времето ще покаже кой е наистина стойностен творец, а протести срещу съдържанието на учебниците е имало и ще има.

 

* * *

 

И още няколко българи, които ми изглеждат забравени, а имат значими постижения.

 

Първият български илюзионист

Никола Димитров Коцев, с артистичен псевдоним Ник Дим Кос, е роден в София през 1901 г. Още от 15 годишен се увлича по фокусите, като един от тях става световно известен – „Дамата във въздуха“.

 

Създателят на морската градина в Бургас

Георги Духтев е впечатлил самия цар Фердинанд, който изпраща момчето в елитен австрийски университет. През 1910 г. Георги Духтев печели голям проект за създаването на морска градина в град Бургас. Той внася цветя и храсти от цял свят – Италия, Франция, Ливан, Мадагаскар и други.

 

Откривателят на нивалина

Голямото откритие на професор Димитър Пасков става по време на епидемия от детски паралич в Европа. Той случайно вижда как едно болно момиче, по погрешка изпива чаша с вода, в която е имало блатни кокичета. След време състоянието на детето се подобрило и професорът започнал със своите опити. Той извлякъл галантамин от листата на блатното кокиче и е кръстил новото лекарство „нивалин“.

 

Първият български ядрен физик

Елисавета Карамихайлова има повече от 40 научни труда, анализи и множество публикации. Заедно с Мариета Блау тя публикува доста обширен труд за полония и проникването на гама лъчите. Всичко това ѝ спечелва престижна стипендия в университета в Кеймбридж.

 

Използвани материали

Силвия Недкова, ''Площад Славейков''- Преди 100 години: Бездарни учебници обезобразяват крехки детски души.

Елена Исаева, ''10 забравени българи и техните постижения''.

Wikipedia

 

 

Послание на автора

Паметта за личностите, които са спомогнали за развитието на обществото и страната трябва да бъде съхранена и предадена на бъдещите поколения, защото да помниш значи да се гордееш с произход и родина!

 

* * *

 

Призив за спирка с библиотека

От много време навсякъде по света съществуват „свободни библиотеки“. Това са по-малки или по-големи библиотечни шкохове на обществени места. Там всеки може да оставя или да взема безплатно книги. Контрол няма, но има различни писани и неписани правила (от вида „Една книга оставяш, една вземаш“).

Тези „свободни библиотеки“ обичайно имат хубав успех, макар че вандализмът още не е изчезнал. Проблем е ро-скоро това, че това са оказионни, временни инициативи, които скоро приключват. Често замират поради неудачния избор на място.

Именно по времето на организирането на нов букбазар в близост и със сътрудничество с Районната библиотека на Варна се появиха по социалните мрежи снимки но една доста импозантна и ектравагатнна свободна библиотека на една автобудна спирка в центъра на Брюксел.

Това даде идеята да поставим именно на автобусната спирка пред Районната библиотека една подходяща, малко по-скромна, но по-функционална и защитена свободна библиотека на тази спирка, която е една т най-оживените в центъра на града.

Вярваме, че инициативата ще бъде подкрепена от Община Варна, Градски транспорт ЕАД Варна и главно от обичащите книгите граждани и гости на Варна.

* * *

Помни забравените – от Десислава Кехайова

 

 

Десислава Кехайова

 

 

Герои без медали

 

“Героите не умират, те остават живи в спомените на хората.” — Елин Пелин

 Историята на всяка нация има своите герои – личности, които са направили значителни жертви за благополучието на своя народ и напредъка на своето общество. България със своята богата и бурна история не прави изключение. И все пак много български герои са пренебрегнати или забравени в съвременния разказ. Това есе има за цел да хвърли светлина върху тези забележителни фигури, като се застъпва за ново признание на техния принос към българската история и национална идентичност.

 Историческата памет служи като основа на националната идентичност. Той оформя начина, по който едно общество гледа на своето минало и, следователно, на своето бъдеще. Когато забравим нашите герои, рискуваме да загубим представа кои сме. Героите на България като Васил Левски, Христо Ботев и други са прославени в историята с революционната си дейност срещу потисничеството. Безброй други фигури обаче също са допринесли за борбата на нацията за свобода и културна идентичност, но техните истории остават до голяма степен неразказани. Спомняйки си за тези забравени герои, ние не само почитаме техните жертви, но и насърчаваме чувството за единство и гордост сред настоящите и бъдещите поколения.

 Често засенчван от по-известни революционни дейци, Раковски е основна фигура в националното възраждане на България. Той е не само революционен лидер, но и журналист, историк и драматург. Неговите писания и политическа активност полагат основите на освободителното движение. Раковски изтъква значението на националното съзнание и единството на българите. Визията му за свободна България се характеризира със смесица от национализъм и социални реформи, което го прави истински пионер на Българското възраждане.

 Димитър Благоев е социалистически лидер и един от основателите на Българската работническа социалдемократическа партия. Неговото застъпничество за правата на работниците и социалната справедливост често е пренебрегвано в полза на по-милитаристични герои. Но неговият принос към трудовите права и социалистическото движение е от решаващо значение за разбирането на социално-политическия пейзаж на България. Отдадеността на Благоев на равенството и социалния прогрес отразява продължаващата борба за справедливост, което го прави подходяща фигура в съвременните дискусии по социални въпроси.

 Петър Берон, известен като автор на първия новобългарски учебник, играе жизненоважна роля в образованието на българския народ по време на османското владичество. Неговите усилия в областта на образованието, особено въвеждането на първата българска граматика, проправят пътя за бъдещите поколения. Акцентът на Берон върху образованието и грамотността беше от решаващо значение в борбата срещу невежеството и потисничеството, но приносът му често се пренебрегва в полза на военни фигури.

 Въпреки че са признати за „Апостолите на славяните“, ролята на Свети Кирил и Методий в оформянето на българската идентичност чрез създаването на глаголицата и насърчаването на грамотността често остава неоценена. Техният ангажимент към културното и религиозно образование поставят основите на българската държава и нейното културно наследство. Съживяването на тяхното наследство може да вдъхнови по-дълбоко оценяване на значението на езика и образованието за националната идентичност.

 Когато обществата пренебрегват своите герои, те рискуват да загубят ценни уроци от миналото. Забравените герои често представляват идеали, които са свързани със съвременни проблеми, като социална справедливост, образование и национално единство. Забравяйки ги, ние също забравяме техните учения и борбите, за които са се борили, което може да доведе до откъсване от нашата идентичност и ценности. Това прекъсване на връзката може да се прояви в различни обществени проблеми, включително политическа апатия, социална несправедливост и липса на гражданска отговорност.

 За да почете истински тези забравени герои, България трябва да предприеме активни действия за възраждане на паметта им. Това може да се постигне чрез образование, културни инициативи и публичен дискурс. Училищата трябва да включат историите на тези по-малко известни личности в своите учебни програми, като гарантират, че учениците научават за техния принос заедно с по-видни исторически личности. Освен това обществените паметници, музеите и културните събития трябва да честват тези герои, насърчавайки колективна памет, която обогатява националната идентичност.

 Споменът за забравените герои на България не е просто акт на носталгия; това е решаваща стъпка в разбирането на сложността на националната идентичност и продължаващата борба за справедливост и равенство. Като признаваме приноса на личности като Георги Сава Раковски, Димитър Благоев, Петър Берон и светите Кирил и Методий, ние не само почитаме техните жертви, но и вдъхновяваме бъдещите поколения да носят напред факела на прогреса и единството. Докато размишляваме върху нашето минало, нека се стремим да гарантираме, че никой герой не е забравен, защото в техните истории се крие същността на това кои сме ние като нация.

“Истинските герои са тихи, но техните дела говорят.” — Николай Хайтов

 

  

Послание на автора

Помни забравените! В живота често забравяме истинските герои, които действат в тишина, без да търсят признание. Както казва Елин Пелин: “Героите не умират, те остават живи в спомените на хората.” Именно тези, които се борят за справедливост и свобода, без да искат слава, са най-ценни. Димитър Талев отбелязва: “Има мъже, които не търсят слава, а просто искат да бъдат полезни.” Техните действия ни вдъхновяват и ни напомнят, че истинският героизъм е в добротата и саможертвата. Нека не забравяме да отдадем почит на тези, които остават в сянка, но чийто дух продължава да свети.

  

Творби от конкурса Помни забравените – 2024

Писмо до тези, които помнят

Помни забравените 2024 – Равносметка

По календара на Фондация ВИА ноември е месец на забравените.

* * *

 

Помни забравените – от Кристина Тотева

 

 

Кристина Тотева

 

                               АПОСТОЛЕ, ПРОСТИ!

 

Апостоле, върни се от черните двери и виж- тя те чака. Твоята майка, Апостоле! Тя е там и всевечно бди. От мъка и от взиране очите ѝ са станали на камък. Приседнала е тихо, скромно и навеки, и в празния поглед сълзите още личат.

Апостоле, а ти къде си? Къде белеят твойте мисли? Къде утеха търсиш в тъмната мъгла?

Поспри се! Приседни до каменните двери на зовящия те бащин дом. Приседни до майчината обич. Приседни и се утеши.

Знаеш ли, Апостоле, на безверие глупците се обричат? И си мислят, че са силни, а са просто гласове. Празните души си мислят, че са нависоко, на върха, а всъщност са в самота. В глупостта си те се величаят и виждат само себе си...суета. Но ти знаеш това и никога не си живял и мислил като тях. За теб смирението е безсилие и дума празна. Това не е за теб, защото... ти си символ, апогей и светлина. Ти си смелост, въплътена в образ. Ти си син на смела майка. Ти си син на българската земя.

А твоят дух, Апостоле, не трае глупост. Не трае погледи смирени и притихнали усти. Не трае плява сред отрудените хора. Не трае, защото сърцето е смело и бий без умора. Не трае, защото в кръвта му пушка гърми. Не трае мисленето на овцете, затова, майко, той с теб се прости.

А ти, Апостоле, намери ли утеха? Така приседнал в майчиния скут, чуй думите на българската памет. Чуй и се утеши:

Апостоле, не си забравен! Сърцето с огнената кръв не ще умре. Очите, сините, събрали небосклона и трепета на лъвското сърце. Косите, меките, със златния отблясък, буйни като на малко дете. И снагата, Апостоле, лъвската сила, струяща от всяка пора на теб. Това е образът ти, мил и свиден, притихнал и напет като смело момче.

Запомнен си и помнен! И дордето я има родната земя, ти ще си венец на челото на България. Наред с героите, Апостоле, ти Родината ни ще красиш. Като меч над глупостта ще гледаш и ще кориш всеки дръзнал да мълчи. Ти живееш и ще пребъдеш в паметта ни българска, всевечна, разбери.

Не ще умреш от бъдещето ни раздорно! Не ще умреш от идващия ден!

Не губи се, Апостоле, силата и мъжеството. И ти с тях, от нас, не ще се разделиш.

Ще те помним, както се помни земята, на чиято гръд се шири нашето поле. Ще те помним, както се помни и тишината, когато ти си дал последен дъх.

Апостоле, не вини душите, които ти поднесоха въжето. Не вини неправдата за твоята съдба. Знай, че с твоя край, започна твоето безсмъртие.С твоя край започна новата глава от историята на България, от историята на света.

Прости, Апостоле, на псетата и вълците, които виеха, а не мълчаха. Те плачеха за теб и виеха от мъка. С воя искаха да те въздигнат и да те спасят от стягащата мощ.

Прости, Апостоле, на гарваните черни. Не понесоха и те загиващата ти снага. Грачеха и молеха за помощ. За помощ, за утеха и за благодат.

Прости на всички! Те бяха слаби и далечни. Прости ѝм, защото друг не ще прости...

Апостоле, притихнал ли си още? Положил ли си още глава в майчиния скут? Но... Ще тръгваш вече. Майчината обич го усеща.

Хващаш майчината длан, забождаш нещо в нея. Тръгваш си безсилен, но не плах. Вместо сбогом ти забол си нещото в ръката, която те отгледа и миля над теб. Вместо сбогом си оставил нещо, което ще гори и тлее веч...

  

И когато вече стана тихо, и когато гарвани и псета се разбягаха без вой, тогава майчината длан разтвори пръсти. В очите пламнаха сълзи. В сърцето кръв заструи. Мрак слънцето покри.

В майчината длан тежеше спомен, разбит в кичур от отрязана коса. В майчината длан сърцето се разплака и в сухите устни заваля. Вместо думи устните с грохот изплакаха: Василе...

 

Послание на автора

ЩЕ ТЕ ПОМНИМ, АПОСТОЛЕ!

 

 

Творби от конкурса Помни забравените – 2024

По календара на Фондация ВИА ноември е месец на забравените.

 

* * *

 

 

ВЗЕ-Фото 2024 – Людмила Данова

 

 

 

Море

 

 

Есен

 

Снимки на Людмила Данова

 

Представяне на фотографа: Казвам се Людмила Данова и съм български автор, пиша поезия и проза, член съм на Съюза на свободните писатели в София, учител по призвание и образование. Обичам да снимам и това ми доставя удоволствие! Съвсем любителски са снимките ми, но понякога успявам да хвана мига.

 

Лично послание на фотографа: Да живеем така, че да успяваме да се насладим на малките радости, които са пътя към голямото щастие!

 

 

* * *

Конкурсът Помни забравените 2024 – Въпроси и отговори

 

Както обичайно, всеки конкурс поражда въпроси, на които отговора не винаги може еднозначно да бъде изведен от текста на обявяването му. Стараим се бързо и ясно да отговаряме на всички възникващи въпроси, публично, с което се надяваме да помогнем не само на питащия, а и на всички интересуващи се.

 

Въпрос (Г. Е.): Може ли под формата на имейл да ви го пратя за темата Помни забравените!

Отговор: Добре. В интерес на делото.

 

Въпрос (Н. А.): Здравейте! Искам да попитам дали темата на конкурса е насочена към това да се припомня животът и делата на традиционно познати на обществото будители/революционери, или по-скоро за хора, постигнали значими дела, но не са толкова познати на обществото? Благодаря предварително! 

Отговор: Един човек, но дори и цялото общество няма неограничен паметен капацитет. Още повече е важно да си опресняваме паметта. За съжаление няма рецепта за тази деликатна зада„а Подбора зависи от нашите „уства, познания, нужди и възможности. Но това не е беда. Всеки припомнен живот може да се окаже изключителен урок, изключително преживяване.

 

 Конкурсът

Защо и как да участваме

* * *