Помни забравените – от Кристина Тотева

 

 

Кристина Тотева

 

                               АПОСТОЛЕ, ПРОСТИ!

 

Апостоле, върни се от черните двери и виж- тя те чака. Твоята майка, Апостоле! Тя е там и всевечно бди. От мъка и от взиране очите ѝ са станали на камък. Приседнала е тихо, скромно и навеки, и в празния поглед сълзите още личат.

Апостоле, а ти къде си? Къде белеят твойте мисли? Къде утеха търсиш в тъмната мъгла?

Поспри се! Приседни до каменните двери на зовящия те бащин дом. Приседни до майчината обич. Приседни и се утеши.

Знаеш ли, Апостоле, на безверие глупците се обричат? И си мислят, че са силни, а са просто гласове. Празните души си мислят, че са нависоко, на върха, а всъщност са в самота. В глупостта си те се величаят и виждат само себе си...суета. Но ти знаеш това и никога не си живял и мислил като тях. За теб смирението е безсилие и дума празна. Това не е за теб, защото... ти си символ, апогей и светлина. Ти си смелост, въплътена в образ. Ти си син на смела майка. Ти си син на българската земя.

А твоят дух, Апостоле, не трае глупост. Не трае погледи смирени и притихнали усти. Не трае плява сред отрудените хора. Не трае, защото сърцето е смело и бий без умора. Не трае, защото в кръвта му пушка гърми. Не трае мисленето на овцете, затова, майко, той с теб се прости.

А ти, Апостоле, намери ли утеха? Така приседнал в майчиния скут, чуй думите на българската памет. Чуй и се утеши:

Апостоле, не си забравен! Сърцето с огнената кръв не ще умре. Очите, сините, събрали небосклона и трепета на лъвското сърце. Косите, меките, със златния отблясък, буйни като на малко дете. И снагата, Апостоле, лъвската сила, струяща от всяка пора на теб. Това е образът ти, мил и свиден, притихнал и напет като смело момче.

Запомнен си и помнен! И дордето я има родната земя, ти ще си венец на челото на България. Наред с героите, Апостоле, ти Родината ни ще красиш. Като меч над глупостта ще гледаш и ще кориш всеки дръзнал да мълчи. Ти живееш и ще пребъдеш в паметта ни българска, всевечна, разбери.

Не ще умреш от бъдещето ни раздорно! Не ще умреш от идващия ден!

Не губи се, Апостоле, силата и мъжеството. И ти с тях, от нас, не ще се разделиш.

Ще те помним, както се помни земята, на чиято гръд се шири нашето поле. Ще те помним, както се помни и тишината, когато ти си дал последен дъх.

Апостоле, не вини душите, които ти поднесоха въжето. Не вини неправдата за твоята съдба. Знай, че с твоя край, започна твоето безсмъртие.С твоя край започна новата глава от историята на България, от историята на света.

Прости, Апостоле, на псетата и вълците, които виеха, а не мълчаха. Те плачеха за теб и виеха от мъка. С воя искаха да те въздигнат и да те спасят от стягащата мощ.

Прости, Апостоле, на гарваните черни. Не понесоха и те загиващата ти снага. Грачеха и молеха за помощ. За помощ, за утеха и за благодат.

Прости на всички! Те бяха слаби и далечни. Прости ѝм, защото друг не ще прости...

Апостоле, притихнал ли си още? Положил ли си още глава в майчиния скут? Но... Ще тръгваш вече. Майчината обич го усеща.

Хващаш майчината длан, забождаш нещо в нея. Тръгваш си безсилен, но не плах. Вместо сбогом ти забол си нещото в ръката, която те отгледа и миля над теб. Вместо сбогом си оставил нещо, което ще гори и тлее веч...

  

И когато вече стана тихо, и когато гарвани и псета се разбягаха без вой, тогава майчината длан разтвори пръсти. В очите пламнаха сълзи. В сърцето кръв заструи. Мрак слънцето покри.

В майчината длан тежеше спомен, разбит в кичур от отрязана коса. В майчината длан сърцето се разплака и в сухите устни заваля. Вместо думи устните с грохот изплакаха: Василе...

 

Послание на автора

ЩЕ ТЕ ПОМНИМ, АПОСТОЛЕ!

 

 

Творби от конкурса Помни забравените – 2024

По календара на Фондация ВИА ноември е месец на забравените.

 

* * *