Техните гласове

 

Техните гласове

 

Стара дървена кутия, покрита с прах и време, стоеше в дъното на тавана на бабината къща. Никой не се беше докосвал до нея от години, може би десетилетия. Баба ми винаги казваше, че в кутията няма нищо особено – просто вещи от миналото. Но за мен, всяко „нищо особено“ криеше своите загадки, затова един дъждовен ден се промъкнах тихо по скърцащото стълбище, решена да открия какво се крие там. Отворих внимателно капака и ме заляха миризмите на стара хартия и изсъхнали цветя. Вътре имаше прашни снимки, малки тетрадки и странни, древни писма, написани с почерк, който едва можех да разчета. Бяха на хора, чиито имена не ми бяха познати. Зачудих се кои ли са били и защо всичко, което е останало от тях, е скрито тук, забравено, на тавана. Намерих писмо от непознат човек на име Тодор, адресирано до прабаба ми Мария. „Скъпа Мария“, пишеше в пожълтелия лист. „Знам, че светът се променя, че идват тежки времена. Но сърцето ми остава тук, в малкото село, в дома, който построихме. Помни ме, ако можеш…“

Не знаех какво се е случило с Тодор, но нещо в тези думи ме накара да почувствам неговата болка и тъга, неговия страх от това да бъде забравен. Докато продължавах да ровя, открих още и още свидетелства за хора, които някога са били живи, със своите мечти и болки, и също като нас са искали някой да ги помни. Беше странно – хора, чиито лица дори не знаех как изглеждат, вече бяха оставили следа в сърцето ми, сякаш сега живееха отново чрез мен.            Започнах да осъзнавам, че те не бяха просто снимки и хартии – бяха някога същества, които дишаха, обичаха и се тревожеха, точно както аз.

Спомних си, че баба ми рядко говореше за своите предци. Казваше, че времената били трудни и повечето истории, които се разказвали, не били щастливи. Но си помислих: нима това, че историите не са весели, е причина те да бъдат забравени? Та нали именно тези хора, с техните борби и трудности, са направили така, че да бъдем тук, да съществуваме ние, децата и внуците им.

На следващия ден реших да поговоря с баба ми. Разказах й за намерените писма, за тъгата и любовта в тях. Показах й прашната кутия, надявайки се, че може би ще си спомни нещо. Тя погледна снимките и писмата с леко треперещи ръце и очите й се наляха със сълзи. Оказа се, че Тодор е бил нейният дядо, който загинал по време на война, и че писмото до Мария било последното нещо, което семейството получило от него. Баба ми разказа за онези времена, за хората, които загубила, за техните мечти, които останали само в думите, заключени в тази кутия.

Сякаш пред очите ми се разкри цял един свят, който не познавах. Светът на онези, които никога не съм срещала, но чиято кръв и памет нося в себе си. И тогава осъзнах нещо важно – че забравените никога не са истински изчезнали, докато някой ги помни. Всяка мисъл за тях, всеки спомен, макар и бегъл, е като лъч светлина, който им дава шанс да живеят отново. Затова си обещах да пазя техните истории, дори когато са само фрагменти и сенки. Защото може би дължим на забравените именно това – да бъдат помнени не заради славата или големите си дела, а просто защото някога са били част от този свят.

Сега всяка година на рождения ден на прабаба ми отварям кутията и препрочитам писмата и спомените на тези хора, които вече не са тук.

Техните гласове продължават да живеят, защото някой ги помни.

М. Ст.

 

Материал от конкурса Помни забравените – 2024

По календара на Фондация ВИА ноември е месец на забравените

* * *