неделя, 30 януари 2022 г.

Портрет 2021

Да помним и да сме по-смирени!

На 30 януари 2022 Фондация ВИА - За живото изкуство за втори път обяви награди за материали, показващи творческия път на творци, силата на живото минало и ценностите, които ни осветяват пътя напред.

Отличените със Златна диплома личности, материали, медии и автори:

 

Валя Балканска („Валя Балканска: Да сме по-смирени“), БНР, Радостина Чернокова

Виолета Тончева („Варненският театър, съграден с любовта на гражданите, става на 100“), портал Въпреки

Живодар Душков („Апева, огледало, град и какво е общото между тях?“), Регионална библиотека Любен Каравелов,

Зоя Касамакова („В близък план: Режисьорът Зоя Касамакова“), БНТ

Павел Поппандов („С хумор и критика. Павел Поппандов на 75“), портал Свободна Европа, Дамяна Велева

Стайко Мурджев („Стайко Мурджев: За ’дълбокото дишане’ в театъра“), списание Култура, Мария Панайотова




* * *
 

сряда, 5 януари 2022 г.

Промени света – Пътят към промяната

  

Конкурс Промени света 2021

 

 

Дария Георгиева

 

Пътят към промяната

 

Шум от чупене на керемиди събуди предградието на спящия град. Както всички се досещаха, това бе Стан, заедно с приятелите му. Той бе средновисок, с руса коса и небесносини очи, които бяха пълни с кошмарно много злоба и презрение. Никой не смееше да му направи забележка, защото баща му работеше в кметството.

Отвори се прозорец и една възрастна женица се провикна:

- Стан, спрете се вече! Събудихте целия квартал.

- Ей, бабо! – изкрещя Стан – Я се скрий! Как ще ми говориш така?!  Върви си плети терлиците, иначе ще кажа на тате и другия месец изобщо няма да имаш пенсия!

Жената ги погледна мъчно и бавно затвори прозореца.

Няколко часа по-късно, Стан и приятелите му вървяха към училище, а от другата страна на улицата бавно се приближаваше едно момче. То бе особено красиво за годините си. Имаше канеленокафяви очи, които с особена дързост въздействаха положително на всеки минувач. Косата му, също кафява, бе прилежно подстригана, а веждите - като изрисувани. Клетото дете обаче бе имало лошия късмет да се роди с проблем – накуцваше с единия крак и затова му се налагаше да използва патерици. Това не го спираше да носи раницата си, и както останалите, да ходи на училише.

- Ееей, куция! – извика Стан.

- Къде си тръгнал с тия джаджи? – допълниха приятелите му.

- Аз... амиии, отивам на училище. – заеквайки продума притесненото момче.

- На ууучилище ли? О, да! И ние отиваме натам, но ти не знаеш една малка подробност. – заяви многозначно Стан.

- К-каква?

- Учениците ходят на училище с раници! – отсече грубо момчето, дръпна раницата му и я хвърли в храстите.

- Ооо, но защооо?! – изхлипа момчето.

- Къде ти е раницата, а? И как ще ходиш на училище без нея? Глупак! – извика Стан, блъсна го и заедно с приятелите му тръгнаха.

      Училищен звън съпроводи учениците до класните им стаи. С десет минути закъснение се появи и куцото момче, успяло да събере сили и учебниците си, паднали из храсталака.

- Добро утро! Много съжалявам, че закъснях!

- Да не беше идвал изобщо! – изруга Стан от последния чин.

Учителката го сряза със заплашителен поглед и отвърна на поздрава:

- Добро утро! Ти трябва да си новия ученик, нали? Ела отпред, за да се представиш!

Момчето застана на подиума обнадеждено.

- Името ми е Милан.

- Хахахахх! Милан?! – насмешливо възкликна Стан. -Още едно мамино синче в класа! - О, милият Милан! – иронично се развикаха останалите.

- Спрете! – извика учителката. – Милан, къде си учил досега?

- В село Кърнаре, госпожо.

- Ооо, селяндурче даже! – не спираше да му се подиграва класът.

- Тишина! Хайде да започваме с урока!

      След няколко мъчителни часа, заобиколен от толкова враждебни хора, Милан се прибра вкъщи. Семейството му не бе богато- бяха се преместили в града, за да си намерят по-доходна работа.

- Как си, миличък? – продума майка му. – Как беше първият ден в училище?

- Добре беше, мамо. Не се безпокой! – излъга благородно той.

Милан се затвори в стаята си и извади една стара тетрадка. Прегъна няколко пъти хартията и си направи чуден самолет! Хвърли го през прозореца и в мислите му се появи магична картина – един ден той можеше да управлява самолет! Прегъна втори лист и направи друг самолет, с различна форма. Пусна го през прозореца и всички проблеми, които бе имал през деня, всички тревоги... отлетяха! Недъгът му не му пречеше да мечтае!

По улицата в този момент минаха Стан и приятелите му. Видяха самолетчетата, но бяха прекалено изморени от дългия ден в училище, за да му се подиграват.

      За щастие на Милан, следващият ден бе почивен. Майка му го бе пратила до магазина, за да купи бисквити. Тя щеше да направи любимата му торта! Момчето вървеше щастливо по улицата и поздравяваше минаващите хора, бабите на пейките...

В този момент то зърна Стан, който подскачаше по стария въжен мост. Беше със слушалки и явно си беше пуснал една от неговите „диващини“ на телефона. Милан беше предупреден, че едно от въжетата бе почти скъсано и затова веднага започна да вика:

- Стаааан…. въжетата! Ще се скъсат! Стааааан!

Той обаче продължаваше да се клати и то още по-агресивно и не чуваше предупрежденията на Милан.

Изведнъж едно от въжетата се скъса и той полетя надолу в реката, държейки се за него. Водата яростно се опитваше да го повали, а той крещеше с всички сили:

- Поомоощ! Моля ви, помогнете ми!

Милан се огледа. Наоколо нямаше никой! Видя едно дърво и реши да пробва да отчупи пръчка, с която да му помогне. Започна да се бори с клоните. Той бе решен да спаси давещото се момче. За нещастие не успя да счупи клона, а и нямаше време да мисли много! Смъкна патерицата (оная „джаджа“, за която беше подиграван), подаде я на Стан, като се наведе колкото се може повече. Той успя да я хване и с общи усилия успя да се довлече до брега. Дробовете му се бяха напълнили с вода и той се мъчеше да си поеме дъх.

Миг по-късно същата възрастна жена, чиито керемиди бе счупил, ги бе видяла и се притече на помощ. Събраха се останалите от улицата и повикаха баща му.

      Милан си бе тръгнал, защото майка му го чакаше. Беше станало късно, но той седеше отново до прозореца.

Тази вечер небето бе особено красиво – изпълнено с безброй звезди и голямата жълта Луна... Една единствена мисъл витаеше из съзнанието на Милан: „Дали Стан е добре?“ Ненадейно през прозореца долетя едно хартиено самолетче. „Благодаря! “ – гласеше то.

Милан се усмихна. Тази дума за него означаваше много.

      От този ден нататък нищо не беше същото. Стан не беше същият. Той се промени след станалото. Беше видял доброто в очите на едно куцо момче и реши да следва примера му. Именно то му показа пътя към промяната.

Надявам се, че и вие разбрахте! Опитах се чрез словото да ви кажа, че за да променим света, първо трябва да започнем от себе си.  Със своето поведение да даваме пример на хората около нас и да им показваме, че има и по-добър начин да живеем и да общуваме помежду си като бъдем толерантни и съпричастни. Това ни прави хора!

 


* * *