Мария Славова се представя

 

Средното си специално икономическо образование започнах в града на първите 100 неща Свищов. Изучавала съм право и българска филология със специалност „Учител по български език“. Работя в държавната администрация, като в свободното си време се занимавам с писане на поезия и участие във фолклорни събития в страната с школата по народни танци, която посещавам. Имам  издадена книга с поезия за деца – „Стихотворения престояли на слънце“ с редактор Георги Бербенков през 2021 г. През 2022 г. излиза стихосбирката ми „Няколко вида последователност“ към  Издателство „Библиотека България“ с редактор Камелия Кондова, която е с мисия – в подкрепа на Съюза на слепите в гр. София.

По време на пандемията съм отличена с първо място за стихотворението „Зад маската“ от Образцово народно читалище „Никола Вапцаров“ – гр. Благоевград.  За поезия със социално звучене получих и награда от НЧ „Развитие“ – гр. Севлиево в конкурса „Аз, глас и съвест на епохата“. Участвам  и  в издаването на „Законите на Мърфи в ефир“, като изпращам  афоризми в Българско национално радио.  Автор съм и участвам в инициативи и на Асоциация на младите български писатели в гр. София. Членувам и в Съюз на свободните писатели в България. Мои стихотворения са публикувани в детски алманах на фондация „Буквите“, а любовна лирика - в алманаси на „Съюз за духовно възраждане - България“ – Пловдив /НПО на българите от страната и чужбина със своя медия – сп. „Сияние“/ и алманаси „Романтика“ на фондация „Буквите“. Омъжена, с две дъщери. Включена съм с избрани творби и в алманах „Защо пиша това писмо“ на издателство „Многоточие“ 2022 г., както и в алманаси на фондация „Астика“ – „Моето синьо лято“ 2021 г. и 2022 г., в алманах „Варненска златна есен“ през 2022 г.

 

„Стихотворения престояли на слънце“  -  стихосбирка за деца, издадена през 2020 г.

 

По отношение на детската поезия смятам, че думите не трябва да са самотни острови на смисъла, а стихотворенията по магичен начин трябва да обработват ясни примери от действителността, като към тях се добавя вълшебно средство – дума, животно, случка. Доколкото децата имат знания за нещата и стремеж към ясни представи, те достигат и до загадъчното, до имагинерното, което им въздейства като игра. Движението е от неясни знания към стремеж за извеждане на добра постъпка, респективно идея. Според мен децата трябва да комуникират от различни позиции, да се вслушват и разбират всеки възрастен поравно, който би им помогнал извън игрите, където има реални житейски ситуации.

 

„Търсим все смисъл в трайността, в последователността, в обещанието за развитие. А забравяме, че разпукването на живота е в мига.“ Блага Димитрова

 

Според мен съвършенството, което кара да зазвънят звънчетата в душата и в полета над мига, който е остойностен от трайността на света и нашето разбиране и осъзнаване за това, че светът е траен.

 

По повод това, че книгата ми „Няколко вида последователност“, излязва през 2022 г. с редактор Камелия Кондова в издателство „Библиотека България“, е с кауза за Регионалния съюз на слепите в гр. София. По отношение на нея мога да спомена думи на първия ми редактор Георги Бербенков, който казва, че „Погледът отразява това, което е близо до съзнанието.“

 

„Няколко вида последователност“ – избрани творби

 

Оттук  до незавършеност

 

Vis a vis с акомпаниращо пиано,

в тоналността на стихващ  ромон

хорът дирижира стихоплет и

се събуждат мелодични строфи.

Звуци и думи – в изящен синхрон.

Изключват се, струпват се,

догонват се, заслушват се,

за да изградят основния такт.

Оттук до незавършеност

утихват арфическите струни.

Редиците редуват музикалност,

клавиши, гласилки и смисли.

Вълнуват ме родените съзвучия.

Но запазиха предишните копнежи

и своята необозримост,

и неясните си очертания.

 

 

В реката на общото съзнание, което е приемливо както за отделния човек, така и за околните, има тайни, традиции, завети, които се предават от поколение на поколение и съхраняват обществени единици. Несъмнено в общото съзнание се вплитат елементи на философия, религия, бит, професионални уклони, граждански позиции и т.н.

Сигурният поглед към хората и нещата ни прави по-зрели. Спазвайки добрия вкус, човек не се лишава от поривите си, а умее да носи характер на крилете си.

В условията на период на преминаваща сериозна пандемия, обхванала целия свят, е нужно да си припомним думите на Александър Солженицин, че идва време, когато човек трябва да разтърка очите си, да измие сърцето си и да оцени тези, които го обичат.

 

Съвест

 

Как се появява свободата –

онази,

българската свобода,

с която сутрин начисто

можем да измием очите си... 

Коя свобода

се стича със свой резонанс?

Като времето.

Стичаща се свобода

се прочита

в хиляди блеснали погледи.

 

И после

се хваща като буйна вода,

за да ни въздигне на подиуми

и да ни напълни хамбарите.

 

Понякога се случва, че човек не може да спазва коректива си по ред причини. Тогава или трябва да смени нагласата си или да не се обезкуражава, защото трябва да разбере, че нещо се случва с нравите. Човек не е станал безнравствен или аморален.

 

„Зоната на здрача“

 

..и попитах – накъде продължи протестът...

 

Ужилване от пърхащи дяволи,

които чертаят пространствени граници

в локва.

После изникват нелепи образи,

трансформиращи настоящите недъзи

в обрати.

Акостират музикални тоналности

и избликват във видими символи

като акордеониста

на станция „Стадион „Васил Левски“. 

Хаос. Заявявам. Оставка.

Утвърдени протоколи

и забавени доклади.

Вцепенени хора блъскат

входната врата

и блокират ентусиазма на промяната.

Да надникнем

през отключените двери и

да сезираме забравените.

 

 

Страничен поглед

 

                   „той приближава до прозореца, повдига
завесата и цяла нощ, без да премигне, чака,
видян единствено от мрака.“ 

 „Смяна на нощната стража“, Георги Рупчев

Човекът от забравения ъгъл на града

не се подхлъзва, а върви като неприпознат.

Залутан, кръстосва близкия площад.

По пресеки минава и като отвинтен болт

хлупва в градската дъждовна избуялост.

Човекът от забравения ъгъл на града

не е непровинен, но е заместван

от загнездени форми на обществени декрети.

Изневиделица пристъпва в забутаната нощ.

 

Както той, така и страничният му поглед

е отделен от школите на светостта.

 

 

Неуредици

 

Само любовта се дефинира като космос

и използва геометрия, за да крепи слънцето

под ъгъла на твоята сянка конструирана,

така че в нея се подреждат дните ни. 

А ако въобще нощта настъпи, тъй забързано

в града, където никой своята сянка не дели,

като от декор останали, луната и звездите

напомнят някое буквално свечеряване.

 

 

В стихосбирката „Няколко вида последователност“ са включени мотивите за странстването. Умишлено или без умисъл странника донася песен/разказ. Среща се и мотивът за размяната на смислови конотации, които са свързани не само с обществената среда, но и с опита на човека. Среща се и мотивът за пътуването, за прехода от едно състояние в друго.

Скрити стрехи

 

Стрехи на прелетни птици,

скрити под зимен воал,

под лунна постеля унесени

дремят в призрачен злак.

По стих уречени, заслоните

ще посрещат многобойни ята

и в предутринен здрач оцветени

ще разлистват крилати сънища.

Прелетни птици, отнесени,

невидени от техните стрехи,

долитат с преносни значения,

незаместени от чужди лъжи.

 

Явна идеация

 

Ако се стигне до думата да бъде намерена,

ако трябва да бъде потърсена една-единствена дума,

за да се изрази концепта,

и да се избегне инерцията,

за да се пристъпи поетапно до граматичната точка,

вероятно тя ще е най-кореноподобната,

най-целокупната.

И ако все пак се прибегне до една-единствена дума,

за да се пристегне изказването,

за да се засегне смисъла,

за да послужи като самостоен знак,

то тя ще бъде идеята

и ще се откроява на повърхността,

зависейки само от нея.

 

 

Според мен човек не трябва да се възприема като част от външна движеща сила, а като абсолют. Когато друг се намери да му покаже абсолютни ценности, които личността смята за непроменливи, се появява конфорта на близостта.

 

Имам целия свят

 

          „В приятелството поверяваме тайните си,

                            в любовта ги издаваме“

Лабрюйер

 

Потапя се в атлазени постели

слънцето над кръгозори,

обагрили небето в заря,

а ти стоиш пред мен

като забележима истина.

В небето светят още птиците,

морето се вълнува полусънно

и е канещо като твоето сърце.

Имам  целия свят в хоризонта си.

Пред теб съм без резерви.

Виждам те във вятъра,

потърсил лекотата на косите ти,

и в пясъка те виждам,

изтичащ между шепите ти.

...

Над водата прелитат още птици.

 

 

В този смисъл актуално звучи мотивът за собствения маркер на човек и спасителната дума, която трябва да се произнесе пред палача, султана, прокурора, съдия изпълнителя и т.н.

 

Разделители

 

Както каньоните се движат до мястото

на променената вода,

така и хората придвижват опит

между материята и духа.

Човекът съществува като природа

в самия себе си.

Пренаписва отново и отново

и затишията, и поветрията.

За да се утеши душата в пазвата на палача,

в дрипите на монаха,

в знака за неминуеми сблъсъци.

 

След догорелия въглен.

 

  

Почти непостижимо

 

Навън от мисълта няма да обточвам смисъл,

нито ще ме отъждествяваш с такъв похват.

Там върлува бурята на вечните стихии,

с пъстротата на света, реален, траен.

Навън от мисълта живее музика от две изстрадали цигулки,

които композират своите струни и своя светоглед.

 

Златната среда е с роля в десет сетива.

 

* * *